Въцърковяването на децата

Детето трябва да усвоява святото и великото в степента, в която е способно да го понесе. Какъв е проблемът тук?

Майка ми е възпитавана във вярващо семейство. И тя ме е учила така, както са учили нея. Тя е помнела детството си и е учила децата си по тази памет, както това обикновено се случва в живота. А после настъпил разривът в непрекъснатия духовен опит и няколко поколения изпаднали от църковния живот. Сега тези хора се включат в църковния живот вече в зряла възраст. Когато идват в църквата девойки или жени в зряла възраст към тях естествено се предявяват по-големи изисквания и отговорности, възлага им се да спазват повече правила, от тях се очаква истинско покаяние. И след като се омъжат и имат деца, тези жени се стараят да им дадат всичко, което самите са получили при влизането си в Църквата. Очевидно се получава така. Те не знаят как да възпитават децата си, защото и тях никой не ги е възпитавал в детската им възраст в църковен живот. И те се стараят да възпитават децата по начин, по който се възпитават възрастните. Това е фатална грешка, която води до плачевни резултати.

Прекрасно помня една позната майка от близко църковно семейство, която имаше много деца. И помня, че от детството им ги водеше в църквата. Но как? Тя обикновено довеждаше децата за момента на причастието. Те влизаха в църквата, където трябваше да се държат абсолютно благоговейно, да пристъпят на пръсти с прибрани ръчички, да се причестят и веднага да излязат. Тя не им разрешаваше дори да си обърнат главите в църквата, нито да кажат и дума. Това е светиня; това е „светая святих”. Тя приучаваше децата си на благоговение и всички те действително израснаха дълбоко вярващи хора.

Сега ние не правим така. Майките искат да се помолят на Бога, искат да постоят на цялото богослужение, а децата няма къде да оставят. Затова идват с тях в църквата, пускат ги в храма, докато самите те се молят. И смятат, че с децата трябва да се занимава някой друг. И децата тичат из църквата и около нея, безобразничат, крещят дори в самия храм, докато майките се молят. В резултат на това се получава атеистично възпитание. Лесно е такива деца да пораснат като атеисти, революционери, хора безнравствени, защото у тях е унищожено чувството за светиня, те нямат благоговение не знаят какво е това. И това се е случило, защото от тях е изтръгнато най-високото – светинята в нейното висше изражение. За тях вече нищо не е свято дори храмът, дори Литургията, дори причастието със Светите Христови Тайни. Какъв авторитет би могъл да ги върне отново в Църквата, е неизвестно.

Ето защо ми се струва, че е много важно да бъдат ограничавани в техните посещения в църквата, в количествата на посещенията и в тяхната продължителност. Може би дори в причастието и изповедта. Но това е много трудно, защото веднага щом започнем да причастяваме децата без изповед, ще се надигнат възмутени гласове, които ще кажат: „Как е възможно това – да причастяваме без изповед след седем години?!”

И ето как една дисциплинарна норма, въведена за възрастните, за децата се оказва пагубна. Нужно е така да се промени животът на децата, че те да заслужат своя църковен живот. Ако не да го изстрадат, поне да го заслужат. Нужно е някак да се потрудят, за да могат да отидат в църквата.

Много често се случва детето да не иска да отиде в църквата, а майка му да го хване за ръката и да го дърпа след себе си:

  • Не, ти ще отидеш в църквата.

То казва:

  • Не искам да се причастявам!
  • Не, ще се причастиш!

И по този начин предизвиква пълно отвращение у детето. Детето започва да кощунства и богохулства точно пред Чашата; да удря и рита майка си и да се дърпа от Чашата.

А би трябвало да е обратното. Детето да казва:

– Искам да се причастя!

А майката да отговаря:

– Не, няма да се причастиш, защото тази седмица се държа много зле.

Детето да казва:

  • Искам да се изповядам!

А майката да отговори:

– За да отидеш в църквата, трябва да го заслужиш.

Случва се да вземат децата от училище, за да ги заведат на църковен празник. И като че ли това е добре; иска ни се децата да се приобщят към празника и Божията благодат. Но тук отново възниква един много голям проблем. Всичко това е хубаво, когато детето го е заслужило; когато има правилно отношение към него. Ако то винаги може да пропусне училище, за да отиде на такъв празник, тези дни стават празник, защото може да пропусне училището, не защото е Благовещение, Рождество или някакъв друг празник. Тоест всичко безпределно се профанира и девалвира. Това е недопустимо. Може би по-добро и полезно за душата на човека, за душата на детето, да му се каже: „Такива деца ни пречат в църквата. Нека вашето дете да идва и да се причастява през няколко месеца”.

….

По време на изповедта духовникът трябва да се обръща към детето с голяма любов. Да не бъде само строг възпитател, а да накара детето да почувства, че той го разбира и приема трудностите му. Свещеникът трябва да каже:

– Всичко това е така – на теб ти е трудно и не се справяш. Но какво означава това? Значи, че нямаш нужда да се причастяваш всяка неделя. А ако е така, ела след месец или след два. Може би тогава ще бъде по-друго.

Нужно е да се говори съвсем сериозно с децата и родителите да бъдат заставени да поставят нещата по техните места. Църквата не може да бъда друго, освен велико, празнично и трудно преживяване. Църковният живот и изповедта трябва да станат за детето очаквани, желани, за да възприема детето общуването със своя духовен отец като нещо много, много важно за него, като нещо радостно трудно постижимо и дългоочаквано. И това ще се случи, ако в нужния момент свещеникът успее да установи личен контакт с детето.

Покаяние, изповед, духовно ръководствоСборникът „Покаяние, изповед, духовно ръководство” е съставен от лекции, прочетени от протойерей Владимир Воробьов в Православния Светотихоновски богословски институт през 1966 година. Той е интересен и полезен, както за новоначалните християни, така и за православаните пастири. В сбита, конспективна форма авторът говори за различията между душевния и духовния живот, за проблемите на християнското възпитание на децата, за правилното и изкривено разбиране на тайнството Покаяние, за духовната и психиатрична помощ, която пастирите могат да окажат на своите пасоми.

image_pdfimage_print
(Посетен 101 пъти, от които днес: 1)