РЕЛИГИЯ И ВЪЗПИТАНИЕ

Възпитание на вяра, любов и преданост към Бога

            Вярата в Бога е усет на душата за Бога. Тя е усещане на Божието присъствие във видимия свят, в душата, в живота. Както всеки усет, така и усетът за Бога е вроден и може да се развива, ако има съответно благоприятни условия за това. Всеки чувствен орган: око, ухо, език, нос, ако не е поставен в условие на гледане, слушане, вкусване, обоняние, постепенно отслабва и се атрофира. Той обаче се развива все повече и повече, ако непрекъснато се упражнява при нормални за него условия в гледане, в слушане, във вкусване, в обоняние и т.н. Тъй е и с духовния усет за Бога. Ако тоя усет е в непрекъснато упражнение, от смътно и неопределено състояние на душата, постепенно се избистря, изостря и стига до това състояние, което Библията нарича виждане Бога, слушане на Божия глас.

            С физическите си очи ние не можем да видим Бога. Св. Йоан Богослов говори: „Бога никой никога не е видял” (Йоан 1:18). Той едничък е „безсмъртен, и живее в неприсъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да види” (1 Тим. 6:16). С духа си обаче мнозина са Го виждали и Го виждат, усещат и чувствуват. Апостол Павел, един от най-учените мъже на християнството, определя вярата като „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що не се вижда” (Евр. 11:1). Същият апостол говори за себе си, че бил „грабнат и отнесен до трето небе”, бил „грабнат и отнесен в рая”, където чул „неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:2, 4). До такова едно богосъзерцание, богослушане, богоусещане може да достигне всеки вярващ в Господа човек.

            Но как става и как може да стане това? Ето най-важния въпрос. Това става и може да стане по същия начин, по който се изострят, развиват и усъвършенствуват обикновените усети – чрез системни упражнения. Така се възпитават усетите у децата. Последните се поставят в положение да гледат, да чуват, да вкусват и пр. Педагогът ги напътва, показва им какво виждат или чуват, обяснява им особеностите на това, което виждат или чуват, заостря вниманието им на някои съществени неща в тях, изисква повторение на това, което виждат, което чуват и т. н. По същия начин може да се усъвършенствува и висшият духовен усет, усетът за Бога, за божествената действителност. Различието е в това, че единият усет е физически, а другият – духовен. Методът, начинът на работа е един и същ.

            Религиозно възпитаващият се безспорно трябва да бъде поставен в положение да насочи и спре вниманието си върху божествената действителност. Къде може да се съзрат и видят Божието присъствие и действие? – В природата, във вселената, в себе си, в историята, в живота!

            Първо той трябва да насочи вниманието си към Библията, която е слово Божие. Чрез нея Бог говори на света. В посланието си до евреите апостол Павел пише: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците ни чрез пророците, а последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (Евр. 1:1-2). Христос донесе на земята точно и вярно познание за Бога (Йоан 1:18).

            От честото наблюдение на природата, от изучаването на вселената, на човека, на историята, на законите на физикана, химията, биологията, математиката, от честия размисъл върху хармонията и целесъобразността във вселената, върху законите, които я движат и поставят в равновесие, върху нейното устройство, върху устройството на различните организми, върху устройството на човека и неговия организъм, усетът все повече се избистря, става все по-силен, все по-чувствителен. Религиозно възпитаващият се научава все по-ясно и по-точно да чете необятната книга на природата и всемира и да открива Божиите следи в природата.

            Като чете тази огромна книга на естественото Божие откровение, било под непосредственото наблюдение на природата или на звездното небе, не може да не стигне до онова, за което псалмопевецът пророк и цар Давид говори: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” (Пс. 18:2). „Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божество, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията” (Рим. 1:20).

            Четейки свръхестественото Божие Откровение, Библията, и изучавайки естественото Божие откровение – природата, той все повече усъвършенствува своето духовно око, което му дава възможност за тясно общение с Бога.Първата стъпка е да се изгради навик за размисъл по Бога и Божиите дела. Придобие ли този навик, той все повече самоусъвършенствува духовното си зрение.

            В Библията вярата се представя като дар Божи (Рим. 12:3). Иисус Христос казва: „Никой не може да дойде при Мене, ако не Го привлече Отец” (Йоан 6:44). Не бива обаче да забравяме, че всеки дар се придобива с лично усърдие. Колкото по-голям е успехът в това направление, толкова по-силно е чувството. Това е напълно естествено. Колкото повече човек свиква да мисли за нещо хубаво, колкото повече мисли за него, колкото по-интимно живее с него и в него, толкова повече го обиква. Не може човек, който размисля за Бога и Неговите благодеяния към света и човека, да не Го обикне с цялата си душа и всецяло да Му се отдаде. От вярата идва любовта. Колкото е по-жива вярата, толкова е по-силна любовта. Естествено е човек да обикне с цялата си душа Бога, в Когото вярва.

            Но у човека не може да се запали голяма любов към Бога, ако той не почувствува любовта Божия към себе си. „Ние Го любим, говори св. Йоан Богослов, защото Той по-напред ни възлюби” (1 Йоан. 4:19).

            Средствата за общуване с Бога са молитвата и св. Причастие.

Aвтор: Проф. Ив. Денев

Източник: Списание Духовна култура, кн.8 – август, 1991 

image_pdfimage_print
(Посетен 145 пъти, от които днес: 1)