РЕЛИГИЯ И ВЪЗПИТАНИЕ – ЧАСТ 4

Накрая, нека споменем нещо и за богослужебния култ като възпитателен фактор.

       P1060676     В дълбоката си същина богослужението е молитвено общение с Бога, изразено във формите на богослужебния култ. То действува възпитаващо както със своята свръхестествена, божествена, така и със своята естествена – човешка страна.

            Свръхестествената, божествената, мистичната страна на богослужението се състои в това, че то е проводник на Божията благодат, която очиства, просвещава, възражда, усъвършенствува ума, сърцето и волята, калява в борбата със злото.

            При св. Евхаристия (св. Причастие) възпитателният процес в живота на Църквата се показва в божествено-интимния, сакраменталния си характер. При причастяването вярващият влиза в живо непосредствено общение с Христа.

            Богослужението задоволява еднакво и ума, и сърцето, и волята.

            Тук умът вижда особено ясно онова, което в други случаи на живота си не може да види. Той вижда и разбира, че освен земя има и небе, което е безкрайно и пълно с живот; че звездните простори не са тъй безгласни и неми, не са тъй далечни и чужди, както изглеждат през стъклото на далекогледа, както се струва това на всички, които с душата си са останали само на земята. Той вижда един друг свят, света на безплътните сили, и чува как с молещите се хора цялата вселена пее песента на Всевишния, песента на Безкрая, песента на големите сили, които движат всемира и го пазят строен и красив. Той вижда Бога да дава щедрост и благост по всички посоки на живота. Той вижда Божията Майка – „по-широка от небесата”, както я възпява църковната песен. Това изглежда странно и непонятно за земно-практически ориентирания човешки ум. Но всъщност колко велико е всичко това! Една света Девица станала Майка на въплътилия се Бог, и тъй, обожествена, се превърнала в закрилница на целия човешки род! А около нея – неизброимо чцисло светци, мъченици, преподобни, светители, изповедници, герои на божествения живот, издигнали се над земята и станали вечни! Около нея просветнали човешки души и ангели безброй. Човешкият ум вижда Спасителя обкръжен от тия, които дадоха живота си за Него и Неговото слово. Виждат Го като „Иисус Сладчайший”, както Го възпява богослужебната песен, Спасител на живота! Родил се в света по-смирен от най-смирените хора, по-беден от най-бедните, понесъл върху Себе Си игото на греха, тръгнал по Своя път към Голгота, изтрил порой човешки сълзи, дал на мнозина зрение, прохождане, възкресение, радост. Вижда стръмнината, където се издига Неговият кръст – знамето на победата. Каква наистина величествена гледка се открива чрез песните, символите, действията и молитвите на св. православно наше богослужение!

Пред умилително-настроения молитвен взор на всички в дълбочина се очертава образът на Иисуса Христа, издигнал се на дървен Кръст, в най-големи страдания, каквито може да понесе човешката плът – смирен и силен, кротък и велик, благославящ от Своята кървава височина целия свят, даже Своите убийци. Едва ли е възможно човешкият ум да си представи по-голямо величие от това!

            А в какво състояние е сърцето на човека по време на богослужение? То прилича на птичка, която рано сутрин се издига високо към белите лазури, окръжени от първите лъчи на слънчевия изгрев. Тпичката волно лети в радостния унес по изгряващия ден. Тъй лети нагоре и сърцето в оня момент, когато дверите на св. олтар се разтворят и Божият молитвен ден облее със слънчева ведрина лицата на всички богомолци. Умиление и възторг пълнят сърцата. Душите се издигат високо, по-високо от звездите, от видимите сини небеса, до Бога. Никога човешкият дух не чувствува Безкрая толкова близо до себе си, както при богослужението. Никога душата му не се затопля тъй много, както в ония минути, когато молитвено се докосне до Божиите небеса. Защо е тъй? Защото светлината иде от светлина и топлината от топлина. Никъде в духовно отношение не  е тъй светло, както в Божия дом. И никъде не е тъй топло, както в храма. Това е една истина, в която вярват всички, които са я проверили и изпитвали. За малкото дете няма нищо по-приятно от нежната милувка на майчината ръка. За него няма нещо по-скъпо от простряната над него закриляща бащина десница. Същото изпитват и тези, които стоят на молитва в дома на небесния Отец. Колко топло е в майчиния и бащиния скут! Колко топло и приветливо е в храма Божи!

            Тъй в тоя тих, свещен сърдечен трепет израства и волята на човека – нежна и твърда, крепка и смела!

            Историята на героизма говори, че никой не е показал воля по-силна от волята на тия, които с духовния си ръст са стигнали небето. Големите върхове се достигат с голяма, упорита до безпределност воля. Такава воля сеподхранва само предолтара на вечната Воля. Малката човешка сила, свързана със силата на Всевишния, става непобедима. Богослужението дава такава сила за възход нагоре, каквато той никога не е подозирал. Тази истина изповядват всички силни хора на тази земя, които са добили сила отгоре като една действителна, реална величина. В живията на светиите се говори, че те били непобедими. На какви ли не мъки са били подлагани? Какви ли не ужаси са изживяли? (срв. Евнр. 11:36-40). И останали непобедими! Защото волята им била силна, облагодатена и укрепена от вечната Воля – Бога.

            От казаното дотук можем да направим следното обобщение: каквато и форма да има православното богослужение, обществено или частно, то е духовно възпитаваща и обновяваща сила. В него и чрез него религиозността се храни, богатее, развива и усъвършенствува.

            Крайният извод по темата „Религия и възпитание” е този: религията е естествена потребност на човешката душа. Човек не би могъл да бъде религиозен, ако нямаше заряд за това. „Човешката душа, по думите на църковния учител Туртулиан, е по природа християнка”. Религията, и по-специално християнската религия, е мощен възпитателен фактор в обществения и индивидуалния живот. Тя трябва да намери и днес своето място както в личния, така и в обществения живот. Религията оказва своето възпитателно въздействие върху ума, чувството и волята на човека. Тя ще пребъде докато свят светува. В този смисъл искам да приведа и следните мисли на известния у нас хирург Н. И. Пирогов: „Вярата, че основният идеал на Христовото учение, по своята ненадминатост, ще остане вечен и вечно ще влияе на душите, които търсят мира във вътрешната връзка с Божеството, ние нито за минута не можем да се съмняваме, и в туй, че на това учение (християнското, с.м.) е съдено да бъде неугасим фар по лъкатушния път на нашия прогрес” (Н. И. Пирогов, Сочинения, т. 1, Спб., 1887, с. 182).

Aвтор: Проф. Ив. Денев

Източник: Списание Духовна култура, кн.8 – август, 1991

image_pdfimage_print
(Посетен 168 пъти, от които днес: 1)