ПРАРОДИТЕЛСКИ ГРЯХ

 

Първият човек в рая е получил заповед от Бога да господарува над целия свят. Тази заповед е носила в себе си и благословение. но и предизвикателство за неговата свобода. Човекът е можел да осъществи призванието си да господарува над света по подобие на Бога, защото цялото творение напълно му се подчинявало. Бог обаче е поставил на Адам условие: да не обожествява нито себе си, нито поверения му свят. Задачата на човека е била да принася света на Бога и така, в общение с Него и той, и светьт да достишат обожение. Както знаем от библейския разказ за нашите прародители, Адам не е изпълнил назначението, което е стояло пред него, и светът се озовал извън общение с Бог.

Същността на Адамовия грях — се състои в това, че той е поставил в центъра на своя живот и на света не Бога, а себе си, и вместо да принесе свега на Бога, го принесъл на себе си. Впрочем светът не би могъл да получи своето истинско назначение — вечното съществуване, ако светът би се озовал в Адам, но извън общение с Бога. Намирайки се извън рая и Адам, и светът — започна­ли да съществуват по законите на тлението и смъртта, тъй като непос-лушанието е довело до отделянето от Бога — единствения източник на нетленния живот. Понеже „непослушанието е следствие от нарушава­нето на заповедта и от отделянето от Този, Който е дал заповедта”207, (слово)пресгъпилите заповедта са се отделили от Божията закрила и са станали „недостойни за разговор (с Бога) лице в лице”208.

Тълкувания на Адамовия грях

При тълкуването на прародителския грях има опасност към този проблем да се подходи предимно законнически, а личното отношение между Бога и човека да се остави на втори план. Такъв начин на мислене, който следва схемата престъпление-наказание е характерен за схоластичния подход към проблема за прародителския грях. В западното богословие прародителският грях се тълкува погрешно като последица от престъпването на границите на свободата, дадени на човека в рая209. Свободата на човека обаче, когато е в Бога, не познава граници. Тя не може да бъде ограничена от никакви норми или закони, защото нейната единствена граница е безграничността. При нашите прародители не е имало престъпление, а по-скоро „неизпълнение”, защото те „лесно се отказали” от великия дар и от призива да напредват в свободата.

Грехът на прародителите се състоял в това, че те са насочили погрешно силите на своето битие. Вместо да напредват към абсолютната свобода, към Бога като извор на живота, съществуването и благото, те са се опитали да осъществят своята свобода без Бота, подчинявайки я на своите егоистични желания; вместо съвършените плодове на послушанието пред Бога, Адам и Ева са вкусили горчивите плодове на собствения си избор. Свободата като съгласие с Божията воля, която води към Доброто, е отстъпила място на свободата на избора между доброто и злото. Следователно прародителският грях не е бил последица от престъпването на границите на свободата, а е осъществяване на свободата по погрешен начин.

За разлика от западния богослов Августин, който тълкува падението на Адам преди всичко като нарушаване на заповедта — поради което и Бог предава първия човек в ръцете на дявола, за да бъде наказан210, св. Ириней Лионски разбира Адам като дете, което е било в рая и е трябвало да възраства, като се упражнява в свободата211. „Дървото на познанието — по думите на св. Григорий Богослов — е било виждането на Бога, а до неговия връх е можел да се изкачи онзи, който се е упражнявал и е постигнал зрелост в разсъдителностга*”212.

Христос — Дървото на живота

Съгласно тълкуванието на св. Максим Изповедник дървото за познаване на добро и зло се различава от Дървото на живота, защото, за разлика от Дървото на живота, което носи живот, то носи смърт на онези, които вкусват от неговите плодове без разсъдителност213. Храната от Дървото на живота е „Божият Логос, Който слиза от небето”214. Този, който вкусва от плодовете на Дървото на живота, участва в мъдростта, защото Дървото на живота се нарича и премъдрост (срв. Притчи. 3:18-19). В противоположност на мъдростта, съществуват три големи злини, които дървото за познаване на добро и зло дава: незнание, себелюбие и робство на греха. Незнанието е причината, себелюбието — движещата сила, а робството на греха — крайната последица от погрешния избор и от погрешното насочване силите на човешкото битие.

Съществува и мнението, че щеше да е по-добре и за Адам, и за цялото творение, ако в рая той е постъпил като несвободно същество, т. е. ако не е имал възможност да съгреши. Това разбиране произтича от предположението, че щеше да е по-добре, ако склонността на първия човек към свобода е била ограничена до равнището на безсловесните твари (неразумните творения)215. В този случай Адам би останал в рая, но би била ограничена неговата възможност да се осъществи като личност. Макар че се е озовал извън рая, Адам не е изгубил свободата като най-важно свойство на своята личност. Колко важна е човешката свобода се вижда по това, че Бог е обичал Адам повече извън рая, носещ искрата на свободата, отколкото Адам в рая, но несвободен.

Свободата — условие за връщането към Бога

Ако Бог беше сътворил човека без свобода, тогава единството на света и Бога би било принудително и светът би бил принуден да е в общение с Него. Въпреки че, като принесъл света на себе си, Адам паднал в изкушението на самообожението, Бог не е оставил човека и света без възможността за повторно връщане към Него и към предварително установения начин на живот. Връщането към Бога е било възможно чрез поправянето на онова, което е било объркано. Това объркване се свързва главно с отслабването на човешката воля и отстъпването от естествения, установен от Бога, начин на съществуване. Затова и връщането към Бога е могло да се осъществи само чрез съгласието на човешката свободна (гномич- на) воля с логоса на природата216.

Светът е намерил истинския Логос на своето съществуване в Христос — Новия Адам. Думите на Господ Христос, отправени към Бог Отец: нека да бъде Твоята воля, са израз на възможно най- голямата свобода, която човешката природа може да изрази в своето отношение към Бога. Според тълкуванието на отец Георгий Флоровски тези думи на Христос не са нещо външно на човешката воля, а неин извор и средоточие, начало и край, защото човешката воля е Божие дело, осъществяване на Неговата воля27.

Господ Христос, като принася несебично света на Бога, е показал единствения истински смисъл на съществуването на човека и света — общението с Бога. Съвършеното принасяне на света на Бога всеки път се извършва отново в светата Евхаристия, когато служещият (епископът или свещеникът от негово име) изрича думите: Твоето от Твоите, на Тебе принасяме заради всичко и заради всички\ Така светът, отново чрез благодатта на Светия Дух, намира в Божествената Литургия, своето изначално назначение, като става Тяло Христово, т. е. става Църква.

Текстът е зает от Служебника. — Бел. прев.

image_pdfimage_print
(Посетен 65 пъти, от които днес: 1)