Неволно отбих се във Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна,
свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.
Наведох смирено, покорно глава,
смущение тайно обзе ме неволно,
и някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.
Аз молех се жежко към Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки –
за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страждущи род человешки.
И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен свойта любов и търпенье…
И дълго йощ шъпнеха мойте уста,
и леко и светло ставаше на мене…
Иван Вазов, Одеса
(Посетен 237 пъти, от които днес: 1)
